На Иво

    Преглътнах сълзите и се затичах. Познах силуета му още отдалече, сред тълпата еднакво облечени и подстригани войници, а преди да го видя усетих, че той е тук, връща се при мен, както ми беше обещал преди 4 години.

     Не бяхме вече онези наивни деца, които си разменят шоколадови сърца и изрязват инициалите си по дърветата, но нещо от онези времена все още бе живо, щом ни свързваше така неумолимо и ни пазеше живи и здрави един за друг. Старият свят беше мъртъв, а в новия едва бяхме започнали да се учим да живеем. Нямаше вече изискани обноски, безусловна честност и достойнство. Не бях сигурна, че ако изляза след определен час навън, ще успея да достигна крайната цел или ще се прибера невредима. Спасяваха ме само молитвите и оптимизмът, който ми бе вроден и изглежда щях да нося у себе си винаги. Във всеки случай около мен вече нямаше кой да поддържа пламъка на надеждата. Синът на Катлийн се върна в ковчег, покрит с националния флаг и куп посмъртни отличия; съпругът на Изабела загуби и двата си крака; а малкото братче на Артър никога нямаше да проговори след преживения УЖАС.

      И той ме позна отдалеч – дребна фигурка, блъскана от вятъра и хората, загърната в избеляло палто и без шапка. Бях продала и заложила всичко ценно и живеех като от въздуха, за да мога всяка седмица да му пращам колети с храна, дълги писма и топли дрехи. Спря се за миг, изгледа ме от глава до пети и сякаш едва тогава осъзна през какво бяхме минали ние, които той и другите отидоха да защитят на фронта. Вражеската армия не беше стигнала до града, но войната го опустоши вместо тях – нямаше къща без черен креп, магазини затвориха врати завинаги, привикнахме да няма вода, ток, хляб и вести отвън.

     Предишният блясък изчезна и сега из улиците се лутаха само сиви обезумели сенки. Знаех, че всичката тази суета му е безкрайно безразлична, но самата мисъл, че НЕГОВОТО момиче живее на пост и молитва вече го бе съкрушила. Помня как ми подари най-хубавата сватба, как никога не се връщаше без подаръче за мен, как не позволяваше ръцете ми да се занимават с груба работа… Не заплаках заради това. Видях се през очите му и визията на неугледно слугинче не накара единствено да се усмихна иронично. Нали бяхме млади и силни, щяхме да изградим всичко от руините. Не беше нито първата, нито последната война!

     И главното – нали Бог бе безкрайно милосърден, след като нямаше от този ден нататък да бъда като черна птица – цялата в траур, с очи, обърнати вечно към вратата, надяваща се на грешка, докато той гние някъде, без да има честта дори да бъде погребан.

   Той ме пое в прегръдките си, вдигна ме с лекота и ме завъртя. Трябваше да се живее – с болката, бедността, неизвестните, които носеше утрешният ден. Но и с любовта, която сплотява завинаги двама души, преживели Ада и намерили се пак през бурята.

    Тогава, едва тогава, войната за нас двамата наистина свърши.