София седеше на пейка в близост до реката и гледана отдалече приличаше повече на нарисувана, отколкото на жив човек. Седеше неподвижно, а в погледа й, зареян в бавните вълни, нямаше никакви ясни мисли или чувства. Само който я познаваше добре можеше да отгатне какво става в тази душа. Има моменти, в които нещастието се спуска над теб толкова неочаквано, че шокът те вцепенява напълно. И тази застиналост е много по-страшна от всякакви истерични сълзи, напивания или опити за самоубийство. Знаеш, че застоят е смърт, а животът въпреки всичко продължава, но… не искаш да се поместиш от мястото си, надявайки се проблемът да изчезне някак от само себе си.
Само че никой не иска да знае колко нечестно е да се убива бъдещето на един иначе толкова безобиден човек, какви планове се нарушават с това, което за други е ново начало, а за теб – равнозначно на край. Историята е стара колкото света и банална, докато не ти се случи на теб. Тогава изведнъж добива изумително реални и нови измерения. Мъж, който вечно ще търси себе си и никога няма да е готов да зареже лекия и безгрижен живот за нещо по-голямо… Момиче, чийто естествен стремеж към обич и закрила го запраща все на грешните адреси… И по ирония на съдбата, като резултат от абсурдната псевдовръзка – дете.
Разбира се, той още не знаеше. Гръмотевиците бяха още далече, но облаците над главата й вече се сгъстяваха. Затова и бе дошла тук. Далече от града, където окончателно рухнаха всички илюзии, че за нея е предвиден нормален живот, изпълнен с топлота и уважение. И как така все кротките, добрите, скромните са вечно нечия жертва, а дребната душа си пробива път напред, тъпчейки труповете им? Каква ирония – въпреки гигантския му ръст винаги го бе оприличавала на джудже, а зад язвителните му думи бе виждала нещастен човек, прикрил уязвимостта си зад маската на цинизма. Ангелът с окървавени криле се бе заел да го пази и тегли напред, а имаше ли кой да пази нея?
Нещо в нея трепна и за кратко я извади от вцепенението. Детето… Знаеше, че се обажда то. Толкова малко, една песъчинка и вече бранеше правото си на живот. И усещаше, че е грешка. А децата-грешки са като пулсираща, жива Вина още от раждането. Не искаше такава съдба за детето си. Спомни си собственото щастливо детство, останало далеч назад – с най-добрия баща на света. Едва тогава една сълза се отрони от окото й и потече надолу, изгаряйки чувствителната кожа като киселина. Стори й се, че чува в далечината бебешки плач, после й се привидя лодка в реката, в която тя и синът й плават и се смеят ли смеят… След това като че ли всичко изчезна, заместено от мрак, лед и отчуждение.
Не можеше да стои повече тук. Огледа се. Видя на съседната пейка писателя Сторм да я гледа загрижено, скочи и побягна преди да му бе дала възможност да я попита има ли нужда от помощ. Как да отговори на този въпрос, след като не знаеше какво е помощ в нейния случай?
Държеше изследванията си в ръка и не можеше да повярва на очите си. Срещу нея седеше лекарят и също не смееше да приеме приказките й за истина, въпреки че не съзираше гузна съвест, а лесно можеше да разбере дали е взела нещо в пристъп на отчаяние.
- Как така го няма? – дивеше се тя и заеквайки повтаряше един и същи въпрос за десети път. – Подигравате ли се с мен? Какво, всъщност, целите?
- Момиче, имам толкова много работа, че нямам време за световна конспирация срещу теб. Очаквах ти да ми кажеш какво става.
- Вече ви казах. Не съм правила нищо необичайно. Нито криминално. Нямах болки, нито кървене. Исках това дете, така че защо да го махам?
- Така е. – потвърди той. – Нямаш рани, всичко ти е в норма. И точно това противоречи на всякаква логика. Детето ти го няма. Сякаш си е тръгнало.
- Не знам. – прошепна тя. – Наистина не знам. Надявам се да открия отговорите на този още толкова много въпроси. Сега бих искала да си вървя.
Той кимна и тя стана да си върви. По пътя започнаха да се връщат спомените от снощния сън. Беше мътен и неясен. Мислеше си, че напълно го е забравила. Помнеше само, че се сбогува с някого или нещо. После тъмнината обгърна всичко и я изпълни тъга и празнота. Едва сега разбра смисъла и въпреки всичко през целия й живот щеше да я недоумението от случилото се.
- Какво каза лекарят? – попита я той, когато се прибра при него късно вечерта, много часове след прегледа.
- Каза да почивам повече тия дни. Загубила съм ценни сили, но скоро ще ги възстановя. – усмихна се тя на лъжата, която бе сътворила. Питаше дали се досеща за истината. Бе решила никога да не му я разкрие сама. Скоро и той щеше да се превърне в част от миналото й.
“Титан” чистят навреме борчовете
Бяхме силни , бяхме много и ни платиха н...
