Публикувано в Cult.bg и Sibir.bg Стъпките й са безшумни и все пак ти знаеш, че тя минава близо до теб. Знаеш точно кога ще мине и защо. Къде ще се спре и за колко. Какво ще отмине с безразличие и кое ще накара пъстрите й очи да заблестят с онзи позабравен възторг на детството, когато всичко е интересно и неповторимо. Колкото повече години оставяш зад гърба си, той е все по-рядък, а очите ти потъмняват от мъртви илюзии и погребани спомени. А нейните, напротив, изсветляха и сега в тях греят хиляди слънца и луни.

Така и не можа да разбереш дали са кафяви, зелени или... жълти. Но важното бе, че всеки път, щом замисленият й поглед за миг се спреше върху теб, те пронизваше взепеняващото усещане на ударен от мълния. Болеше като че ли хиляди волта ток прегарят и изпепеляват сърцето ти, но не искаше да спира. А то бе само за миг. Тя те позна, разбира се, въпреки изминалото време, но не пожела да спре, а отмина и продължи пътя си, следвайки задачи, които бяха по-важни от теб.

... Ние не бихме могли да бъдем заедно. Без значение колко си приличаме и как някога нещо ни е привлякло един към друг. За някои неща е съдено да си останат такива – мъртвородени, само зачатък на онова, в което биха могли да се превърнат. Ти не ми даде шанс. И затова аз си отидох. Аз бях като теб. Но ти не ме разпозна. И затова избягах.
... Ти си мислиш, че съм те победил. Но ето, виж, как лежа в прахта на собствения си егоизъм, победен от сянката ти. Иска ми се да можех да върна времето назад и да виждах като теб – не онова, което е, а което трябва да бъде.

.... А може би аз виждах в теб нещо, което не беше. И не съжалявам. Ти си сън, но от друго време, в което няма да се върна. Оставих го там, на един морски бряг и само то те чака. Аз съм друга, някоя, която ти не познаваш.
.... Може би ако ме бе почакала още малко бих могъл да те достигна? Бих могъл да РАЗБЕРА, да прозра...

.... Нямах право на изчакване. Ти направи своя избор. Изначално разделени. В два различни свята, които само понякога, само за малко случайно ще се сблъскват. За да се разделят отново.

Сега е стар и уморен. Изхабен от напразни надежди и пропуснати шансове. Така ли бе? Това ли трябваше да бъде? Защо живя, всъщност? Самодоволно крачеше напред с големи крачки. А сега се оказваше, че е закъснял, изпреварен, победен. Плашеше се от миговете, в които ще срещне ОНЗИ пламтящ поглед и ще рухне бронята на циника, сляла се със съществото му подобно на втора кожа. Какво би останало от него тогава? Беззащитна, крехка душа, свила се изранена и кървяща на земята, неспособна да се скрие от света? А не би могъл да позволи на никого, който и да е, да го ВИДИ.

С устни, сгърчени в горчива усмивка, Той отмина и продължи пътя си напред. Студена зимна вечер. Те отново се бяха срещнали. И разделили.